Бета версия

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ИСТОРИЧЕСКОТО ДРУЖЕСТВО В СОФИЯ 1901—1944 г.
ЛИЗБЕТ ЛЮБЕНОВА

Дейността на Българското историческо дружество започва на 9 ноември 1901 година, на която дата под временното председателство на проф. Д. Агура¹ се свиква първа среща на т. н. „Историческо дружество в София". Целта на присъствуващите 38 души е „да се тури началото на срещи от преподаващите история в София."² Насоките на дейността на това общество от историци, изложени още в Учредителния протокол, залягат и в по-нататъшната му организационна работа. На първо място тук е поставен въпросът за обсъждане преподаването по история. Като втора главна задача се изтъква нуждата от популяризиране на исторически знания чрез съобщения за развитието и най-новите постижения в историческата наука. Наред с това се препоръчва и четенето на реферати по история от български учени, като резултат от последните им научни дирения. Вероятно желанието да се привлече по-голяма аудитория слушатели е продиктувало решението на тези срещи да се канят и преподаватели по литература и география. В процеса на обособяване на историческата наука и издигане ролята на историята като учебен предмет, подобни препоръки за смесени действия или сливане с други дружества се отхвърлят от членовете все по-настойчиво. Учредителното събрание завършва с избор на т. н. Бюро за ръководене на срещите, което по-късно прераства в настоятелство. Негов председател става проф. Д. Агура, секретар — Н. Станев и член — В. Златарски, който от същата година вече е извънреден професор във Висшето училище.³

На втората сбирка, проведена само след три дни (12. 11. 1901 г.) се изработва една особено важна програма за насоките в дейността на дружеството. В десет точки са записани онези „предмети", по които да се дискутира в срещите. В шест от тези точки се посочва нуждата от изучаване „с общи сили отечествената история" и определяне учебно-възпитателната цел на обучението в училищата. Счита се, че чрез настойчиви ходатайства пред съответните органи дружествените членове ще могат да се включат в преглеждане учебните програми с оглед увеличаването на часовете по история. Особено важна е точка шеста от тази програма. В нея се отбелязва нуждата от издирване на информация с какви исторически знания учениците от VІІ-ми клас напускат училищата, дали се формират в тях ясни идеи за историческото развитие, за процеса на материалния и културен напредък на човечеството, и доколко трайни са тези идеи за моралното възпитание и гражданско развитие на подрастващото поколение.

Втората част от програмата засяга научно-популяризаторските стремежи на дружеството — необходимостта от дирене на средства за събуждане интерес към историческите знания в обществото. Дълг на всеки дружествен член е да следи и реферира върху най-новите трудове засягащи отечествената история които се появяват у нас или чужбина, „Референтът — четем в точка 9, еднакво трябва да обръща внимание както върху съдържанието, така и върху външната страна (печат и език) на съчинението."⁴

Както личи от тази програма, в началният етап от развоя на историческото дружество, намеренията на неговите основатели са центърът на вниманието да падне върху въпросът за мястото и значението на историята като учебен предмет. Отбелязваме това, тъй като в реализирането на тази програма практическата дейност на дружеството се измества все повече към научно-популяризаторската работа. Причината за това трябва  да се търси в две насоки. От една страна дружеството като културна институция няма законна юридическа компетентност да решава въпроса за училищните програми. Нейните членове могат единствено да дискутират теоретически по този проблем и да влияят чрез общественото мнение или с преки ходатайства върху МНП. От друга страна, въпреки, че основната маса от членовете са учители, най-дейните представители, организатори и реализатори на дейността на дружеството са видни български историци като Д. Агура, В. Златарски, П. Мутафчиев, П. Ников, Св. Георгиев и др. Затова дори в същата година, в която е изработена програмата се осъществява единствено втората й част.⁵ От 26. 11. 1901 до 27. 5. 1902 г. на проведените 13 сбирки учените Д. Агура, В. Златарски, Ю. Трифонов. Й. Иванов, Г. Кацаров, А. Иширков и др. изнасят реферати и рецензии по въпроси от българската и всеобща история.⁶ Едва на следващата година сред 14-те сказки срещаме и тези на Н. Станев и Й. Иванов върху новите влияния в преподаването на история и сръбската училищна литература по история и география.

В следващите години дружеството е изправено пред някои организационни трудности, Твърде тесният кръг от членовете му ограничава и повтаря мероприятията през този начален период. Едни и същи хора са принудени да сменят местата си на референти и слушатели, Дружеството е застрашено да се превърне в затворено общество и необходимостта от привличане на нови членове става повече от наложителна. Пътища се търсят в няколко насоки. Предложението дружеството да се слее с Географското категорично се отхвърля, като с охота се приема мнението да се отправи покана до всички учители по история и география от средните училища в страната да се запишат за дописни членове. Това представлява важно указание за назрялата необходимост от разширяване на Историческото дружество и превръщането му от Софийско в национално. Създаването на клонове в страната обаче става по-късно. Под предложението за дописни членове в случая се разбира учители, които имат интереси към историята да описват някои веществени паметници, документи, и др. подобни, като ги изпращат до дружеството. По желание на автора или по покана на председателя тези съчинения могат да се четат на дружествените срещи, като се съдействува най-добрите да се поместват в някое издание. Следователно, за организирането на тези учители в провинциални клонове все още не се говори.

Поставените условия указват за една друга важна задача, която дружеството си поставя твърде рано, но не осъществява в пълнота до края  на своя организационен живот. Това е проблем, който отразява нивото на развитие на българската историография от онова време. Става въпрос за изворите за българската история, тяхното откриване, описване и популяризиране. Из цялата страна тогава се срещат все още изобилни материали от възрожденската епоха, които масово се унищожават поради невежество или незаинтересованост. Учените с особена загриженост апелират към интелигенцията в лицето на учителите да съдействат за запазването на това национално богатство. Така, че поставянето на тази задача като важна точка в дейността на Историческото дружество в София не е случайно и изолирано. Реалните резултати са твърде скромни, поради винаги ограничените финанси на дружеството. В тази връзка на една от срещите проф. Златарски излага въпроса в цялата му сериозност и предлага дружеството да обсъди всички възможности за издаването на исторически паметници на необходимото научно равнище⁷. Идеята се посреща с одобрение и за целта се съставя комисия (Д, Агура, В. Златарски, Ю. Иванов. Г. Баласчев), която да приготви материал и започне поредица от издания. Надеждите са големи поради обещанието от страна на МНП да субсидира подобно издание. Действително, Министерството отпуска 1000 лв. за отпечатването на част от рефератите четени на срещите, сред които има и важни документални материали. Настоятелството решава да се направи едно изложение за целите и задачите на дружеството, сведение за четените до сега съобщения и наред с останалият материал всичко се подрежда в един том, озаглавен „Известия на историческото дружество. С това се слага началото на днешната поредица „Известия на българското историческо дружество".

С добиването на собствен печатен орган софийското дружество активира дейността си. 1906 година е важна в неговия организационен живот. На поканата, отправена от председателя Д. Агура до всички история, география и литература из цяла България да се запишат за членове на дружеството, се отзовават 44 души. Настоятелството определя всеки член да плаща месечен внос 50 ст. или 6 лв. годишно, срещу която сума членовете добиват правото да получават безплатно изданията на своята организация. Подготовката на материалите трудностите по печатането на “Известията", настъпилата през 1907 г. университетска криза и последвалият я бурен политически живот разстройват дейността на дружеството, което почти замира в следващите години. С тези резултати, които за изминатото време са общо взето насърчителни, се приключва период от дейността на Историческото дружество в София. Връхна точка и най-голямо достижение в усилията на ревностните му членове е поставяне началото на една значителна поредица — .,Известията на историческото дружество”, която заема и днес важно място в развоя на българската историческа наука.

След известно затишие на 9 ноември 1909 г. се избира ново настоятелство, също под председателството на проф. Д. Агура.⁸ Подновяват се срещите между членовете, на които В. Златарски, Д. Ихчиев и др. изнасят няколко реферата. Главното внимание е насочено към отпечатването на “Известията”. Този опит за нормализиране живота на дружеството скоро е прекъснат със смъртта на неговия председател проф. Агура в 1911 г.

На общото годишно събрание през същата година присъствуват само 8 души. Кризата все още не е преодоляна и новото настоятелство, оглавено вече от проф. В. Златарски е изправено пред значителни трудности. Особено застрашено е финансовото положение. Въпреки държавната субсидия дружеството е принудено да заплаща оскъдни хонорари за поместените в „Известията" статии⁹ и едва смогва да покрие разходите по печата.

По време на войните от 1916—1918 г. организационният живот на дружеството продължава, но дейността му е твърде ограничена. От запазените протоколни решения личи, че то не може да установи постоянно настоятелство, а броят на членовете му е силно намален. Извънредното общо събрание, свикано на 8 декември 1913 г. разисква въпроса за преустройството на дружеството, но реални резултати не се постигат. На няколко пъти се прави ревизия на сметките в касата и дори се подновяват четенията на рефератите. Едва на 19 ноември 1914 г. се избира постоянно настоятелство и се осъществяват няколко значителни мероприятия. Първото по важност от тях е утвърждаването на устав на Историческото дружество, което се осъществява със заповед на МНП № 1235 от 27 март 1914 г. Въпреки дискутираните до този момент проекти и продължителното си съществувание, дружеството не разполага с постоянен устав. Това положение се оказва застрашително за получаването на ежегодната парична помощ от МНП, без която е немислимо отпечатването на „Известията". Според новият устав настоятелството нараства на 5 члена, което спомага за активното включване на повече лица при реализиране решенията на годишните събрания.¹⁰ Макар и при трудни обстоятелства от печат излиза и книжка 4 от „Известията". Благодарение на интересът, който предизвиква това издание и условията за неговото разпространение, броят на дружествените членове нараства на 68 души. Продължава и традиционната лекторска работа, която се затруднява от липсата на подходящи помещения за изнасяне на беседите.Обикновено срещите се свикват в някоя от университетските аудитории, които са свободни единствено в неделните дни. Въпросът за посещенията ще притеснява и в друг аспект дружеството, особено след нарастването на фонда на личната му библиотека и съхраняването на дружествените издания.

В годините на Първата световна война и влизането на България в нея дейността на дружеството отново се прекратява, за да се поднови през 1919 г. с традиционното четене на сказки. В същата година в историята на дружеството се открива нова страница. При разформироването на войските офицерите от 41-ви пехотен полк решават от събраната сума за „благотворителни и народно полезни цели да основат на вечни времена" фонд за издаване и премиране на най-добрите съчинения по история, култура и етнография на България. Този фонд се предава на Историческото дружество за управление. Според желанието на дарителите в края на всяка трета година се обявява конкурс, на който се приемат трудове отпечатани през този срок или в ръкопис. Дружеството има за задължение да определи рецензенти, въз основа на чийто писмен доклад настоятелството решава какви награди да раздаде. В този фонд се предвиждат и издания, които дружеството може да субсидира при наличието на значими исторически.съчинения. Макар че самото дружество не се подпомага пряко във финансово отношение, подаряването на този фонд издига неговото значение и роля за поощряване изследователската работа в областта на българската история. Настоятелството изработва „Правилник за управлението на фонд 41-ви пехотен полк" (1924) и спазва стриктно желанието на дарителите с редовното обявяване на конкурсите. Скромната сума вероятно е главната причина обаче за пропадането на всички конкурси. Не се осъществява и желанието на дарителите да бъде написана историята на самия 41-ви пехотен полк, въпреки че настоятелството възлага тази задача на своя дружествен член Цв. Стоянов.¹¹
От 1920 г. нататък дружеството започва постепенно и бавно да нормализира дейността си. Стопанската разруха и поскъпването на живота след войната задържат реализирането на много от взетите решения. Въпреки помощите от МНП отпечатването на „Известията" се отлага за неопределено време. Докато в предишните години се уреждаха по 12—14 сказки, сега от 1914 до 1920 г. са изнесени общо 11 такива. В следващите години дружеството въобще не успява да поднови срещите поради липса на помещение (университетските аудитории са заети и след 18 ч.). В отчетният доклад за 1921/1922 г. обаче четем, че друга причина за прекъсването им е „липсата на интелектуален живот и научен интерес, което се явява като сетнина от тежкото положение на българската интелигенция в сегашно време." „Нашето общество жажде духовна храна — пише В. Златарски в този отчет, защото то е преситено от партизански агитации и речи. И тия, който са поставени да дадат тая храна, трябва, длъжни са да удовлетворят тия потребности всеки, с каквото може. Инак нашия обществен живот се заплашва с провала."¹² За да се излезе от това положение се правят опити за общи сказки с Читалищния съюз, с Комитета за народни четения в университета или уреждането им в провинцията. Постепенно срещите се нормализират и се свикват всеки понеделник в Историческия семинар.

През тези години дружеството се нагърбва с решаването на един назрял проблем в училищата - нуждата от нагледни исторически помагала (картини, схеми, карти). За целта председателят В. Златарски влиза във връзка с Художествената академия,откъдето го насочват към художника В. Димов. За нуждите на преподаването е необходимо да се състави и подходящ учебник по история, с която задача се заема отново Златарски.

Дружеството полага грижи и за обогатяването на собствената си библиотека, отправя молби до МНП и МВР за безплатно отпускане на техни издания без да постигне напълно желаните резултати. Особено много се активизира дейността по размяната на дружествените издания. „Известията" се изпращат до сродни дружества като Географското, Правно-историческото, Варненското археологическо дружество, Етнографският музей, а също на лица и учреждения в чужбина като Библиотеката при Виенския университет, славянските семинари в Лайпциг, Берлин, Мюнхен, Бреслау, Париж, Прага, Загреб, Варшава, Братислава и много други. Участието на Историческото дружество в обществения живот се изразява и в представянето му с делегати на юбилейните тържества за Ив. Вазов, Д. Чинтулов, С. С. Бобчев, П. Парчевич и т. н.
От 1923 г. започват първите по-реални опити за разширяване на дружеството и създаването на клонове из цялата страна. През тази година са разпратени 160 карти покани до учителите по история и всички интересуващи се от исторически въпроси да се запишат за членове на дружеството. Резултатите са изненадващи. Броят на членовете нараства на 100 души, като противно на очакванията, учителите по история в провинцията проявяват по-голям интерес от столичните. От страна на плевенските учители излиза инициативата за организирането на конференции-екскурзии, осъществяването на които става една от основните задачи на дружеството в следващите години. За повишеният интерес към тази форма на организационен живот говори факта, че априлските събития през 1925 г. само забавят, но не успяват да попречат на организирането на първата от тях. Внушителната група от 100 души учители посещава историческите обекти в Шумен, Преслав и Мадара, като изслушва подробните обяснения на К. Шкорпил и Г. Кацаров. Наред с това участниците дискутират върху изнесените реферати на В. Златарски „Образуването на българската народност" и на главният инспектор при МНП Ив. Попов „Методика на историята в средите училища".¹³ Дружеството успява да организира още такива конференции-екскурзии; Търново - Арбанаси (1927:), Видин .-" Свищов (1930), Бачковския манастир, Кричим (1931), Цариград (1932), Кюстендил—Петрич (1933), Свиленград—Хасково (1934), София—Сливен (1936), Гърция (1939), Рило-Родопската област (1941), Скопие—Охрид. (1944). Тази форма на дружествен живот се оказва полезна с няколко положителни резултата. Това е единствената възможност за пряко запознанство на настоятелството с ръководителите на местните клонове, които се формират масово именно след уреждането на екскурзиите. Участниците, в мнозинството учители, присъствуват на пробни уроци на свои колеги в главните градове и изслушват доклади по методиката на преподаването. Екскурзиите не прекъсват дори тогава, когато поради различни стопански и политически причини условията за работа на провинциалните клонове се влошават и те преустановяват дейността си.

В същата година настоятелството прави опит да организира провинциални клонове, но поради липса на средства кореспонденцията и проектираната обиколка се осуетяват. В следващите години се оживява дейността на клонове като тези в Плевен, Враца, Станимака, Асеновград и др., но започнатото не се доразвива. Прелом в тази насока настъпва едва от 1928 г., когато се приема нов Устав на Историческото дружество, в който се регламентира и дейността на клоновете. Самостоятелна работа по това време извършва например Врачанския клон с председател А. Цветков. През 1928 г. тук се организира конференция за учителите не само от средните, но и от прогимназиалните училища. Редовно дава свои отчети и клона в гр. Дупница с председател Мара Икономова. През 1929/1930 г. дружеството има вече 40 клона с общо 300 души членове.¹⁴
Положението в столицата през това време не е обнадеждаващо. Въпреки усилията на настоятелството да привлече повече слушатели на ежеседмичните срещи, желаещите са твърде малко. Настоятелството премества срещите в сряда, когато учителите не са заети, разпраща лични покани; но общо взето до 1930 г. положението не се променя.

На годишното събрание през 1924 г. проф. П. Мутафчиев „инцидентно" повдига един стар въпрос - за слабото застъпване на българската история като учебен предмет. В няколко следващи заседания дружеството взема решение като постига известни, макар и минимални резултати. С оглед предстоящата ревизия на програмите то издига искания за повишаване ролята на историята, поставянето и между зрелостните изпити, вмъкваното и като задължителен предмет в програмата на професионалните и специални училища. Почти на всички конференции-екскурзии учителите излагат наболели училищни въпроси и упълномощават настоятелството да прави постъпки пред МНП за разрешаването им. Трябва да се отбележи, че дружеството полага усилия в тази насока, пише адреси, изпраща делегати, съставя комисии, които да работят върху училищните програми по българска история, но реализирането на тези планове е извън компетентността му.¹⁵

До 1930 г. дружеството има и редица други обществени изяви. Тържествено е отпразнувана 30-годишната професорска и научна дейност на председателя В. Златарски, като наред с това се издава и сборник в негова чест. Дружеството участвува и в празниците по случай 1000 г.от царуването на Симеон, 50 г. от Освобождението на България и Търновската конституция; както и 700 г. от Клокотница. От 1927 г. то става член на Световния съюз на историците, като избира проф. П. Ников за представител  Международния комитет за исторически знания в София.

Края на 20-те години се характеризират с оживена организационна, научна, просветна и обществена дейност на Историческото дружество. Увеличава се броят на членовете му, постепенно нараства капитала и финансовата му стабилност, редовно се събира членският внос и се разпращат изданията в много краища на България и света. “Това показва – четем в отчетният доклад от 1928 г., че дружеството стои на здрава почва и че то все по-ясно и определено върви из пътя за постижение на големите му цели — разработка на българската историческа наука и разсаждане па историческа култура из широките среди на българското общество.”¹⁶

От 1929-1933 г. в света избухва икономическа криза. от която България също е засегната. Тя се отразява различно върху отделните дейности на Историческото дружество. Броят на членовете не намалява, но от ЗОО души през 1932/1933 г. само 46 са изплатили членският си внос. Най-много са засегнати новообразуваните клонове, които с изключение на Врачанския и Дупнишкия преустановяват дейността си. Единствената връзка с тях остават конференциите-екскурзии. По-късно, след 1935 г. се правят опити за възвръщане към предишната дейност. През 1937 г. заработват възобновените клонове в Дупница (председател Д. Косев), Преслав (предс. Св.Иванов); организира се местна конференция за учителите от софийските гимназии и прогимназии, но след 1988 г. тези проблясъци отново загасват. Последвалите военни години нанасят сетен удар върху местните клонове, които не успяват вече да възобновят дейността си.¹⁷

Последиците от стопанската криза не са така пагубни обаче за урежданите ежеседмични сказки в София. През 1931/1932 г. се забелязва обратно явление; За разлика от предишните години желаещите да изнасят доклади са по-малко, но беседите започват да се радват на по-добро посещение. Учителите и сега не са многобройни, но залата се пълни от членове и странични лица. Срещите на дружеството постепенно започват да стават по-популярни. През 1934/1935 г. те са по-многобройни и по-редовни. Повишеният интерес се засилва с всяка измината година, като в отчета за 1938/1939 г. четем, че беседите са масово посетени и има дори правостоящи.¹⁸ По време на военните години се уреждат малко сказки, които преминават при добро посещение и се изслушват с голямо внимание. Очевидно военното и политическо напрежение, както и мисълта за бъдещето на страната карат хората да обръщат поглед към миналото и повишават интересът им към исторически въпроси. От 1942 г. обаче срещите се преустановяват, 30-те години са характерни и с някои изяви в обществения живот, Дружеството отпразнува 750-годишнината от възобновяването на българската държава 1186—1936. Тогавашният председател на дружеството проф. П. Ников написва даром една брошура, която се издава с финансовата помощ на МНП. В салона на БАН е уредено тържество, на което П. Ников изнася сказка. Подобен характер има и чествуването на 250 г. Чипровско въстание. Българската историческа наука се обогатява благодарение на дружеството с книгата на Ив. Дуйчев „Чипровец и въстанието 1688".

Издателската дейност на дружеството продължава и през тези години. През 1940 г. от печат излиза като пореден том от „Известията" сборник в памет на третия председател на дружеството проф. П. Ников, починал на 15 ноември 1936 г.

Новият председател Св. Георгиев е изправен пред необходимостта да ръководи дейността на Историческото дружество в труден за страната стопански и политически момент. През 1939 г. настоятелството отправя апел за увеличаване броя на членовете, като този път търси съмишленици не само сред учителите, но и сред всички граждани, занимаващи се с исторически въпроси. От 1940 г. нататък дружеството има твърде ограничен организационен живот. Годишните събрания не се свикват редовно, а отчетите се изнасят пред разширени събрания на настоятелството и проверителния съвет. Мобилизацията пречи и на редовните сбирки на настоятелството. От 1941 г. се преустановява и оживеният дотогава международен обмен на издания. С влизането на България във войната частична размяна се прави само със страни като Германия, Румъния и Унгария. „Известията" се разпращат даром на училища и читалища в новоосвободените български земи в Тракия, Македония и Добруджа. По препоръка на МНП за учителите в тези български краища се уреждат летни опреснителни курсове, в които историята е застъпена по-добре, благодарение на съдействието на дружеството.

През 1942/1943 г. дружеството се обогатява с още един, втори фонд, на името на Р. Маджаров. Ревностен поддръжник на дейността на дружеството, бившият министър подарява 28 хил. лв. за проучване на исторически проблеми. Политическите условия и замиращата дейност на Историческото дружество в София не позволяват ползотворното използуване на този фонд.

Този кратък поглед върху дейността на Историческото дружество от основаването му до 1944 г., показва, че въпреки обективните трудности, то развива дейност, полезна в много отношения за популяризирането на исторически знания сред обществото. Ръководено от четирима председатели (Д. Агура, В. Златарски, П. Ников, Св. Георгиев), при активното съдействие на други видни изследователи и общественици, то се формира като авторитетна културна институция. Липсата на сигурни финансови източници, войните и стопанската нестабилност в страната пречат на разширяването на дейността и превръщането му в масова организация. Въпреки кризисните моменти дружеството полага усилия и развива дейност в национален мащаб, като сплотява около себе си учителското съсловие и интелигенцията, вълнуваща се от исторически въпроси. Чрез своите издания, които са достъпни и за нечленовете, то разпространява идеите си и сред масовия читател.

Възобновено на други начала след Втората световна война, с активното участие на проф. Ал. Бурмов някогашното Историческо дружество в София прераства в Българско историческо дружество. Знаменателен е и факта, че на своя Трети конгрес през 1981 г. то чествува 80-годишен юбилей — едно безспорно постижение и гордост за родната ни историография.

България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 3. С., 1983, с. 103-111.